История на енорията

В края на XIX в. княз Фердинанд I кани в Княжество България немски заселници от Бавария и Унгарски Банат, за да развиват модерно земеделие. През 1899 г. голяма група немски семейства се заселва в село Ендже. Техният енорийски свещеник Отец Франц Крингс, пасионист построява църква. От 1903 г. до 1909 г. отец Франц обслужва и немците в енорията „Свети Йоан Кръстител“ в село Али Анифе.

През 1914 г. в селото пристигат от Тутцинг, Бавария, първите монахини бенедиктинки, които поставят началото на манастирската общност „Пресвето Сърце Исусово“.

Отец Карл Раев е назаначен в енорията през 1927 г. и работи тук до неговото преместване в Търново през 1931 г.

През 1934 г. седалището на енорията е преименувано на Царев брод. Голяма част от немските семейства се изселват обратно в Германия по време на Втората световна война.

От 27 декември 1947 г. до смъртта си през 1988 г. отец Йосиф Кривчев, първият българин-конвентуалец, e енорийски свещеник в църквата и капелан към манастира.

Енористи

  • отец Франц Крингс
  • отец Карл Раев (1927-1931)
  • отец Йосиф Кривчев (1947-1988)
  • отец Дамян Талев (1992-1998)
  • отец Йосиф Минчев (1998–2006)

 

История на храма „Скръбна Божия Майка” –  Царев брод

Църквата е енорийски храм към манастира „Пресвето Сърце Исусово“ на сестрите бенедиктинки в с. Царев брод, Шуменско.

В края на XIX в. княз Фердинанд I кани в България немски заселници от Бавария и Унгарски Банат, за да развиват модерно земеделие. През 1899 г. голяма група немски семейства се заселва в с. Ендже (от 1934 г. – Царев брод). Техният енорийски свещеник Отец Франц Крингс, пасионист (+1927 г.) построява църквата „Скръбна Божия Майка“, осветена през 1910 г. През 1914 г. в селото пристигат от Тутцинг, Бавария, първите монахини бенедиктинки, които поставят началото на манастирската общност, в която днес има сестри от Германия, България, Филипините и Корея.

Храмов празник – 15 септември.

ИСТОРИЯ НА МИСИЯТА НА СЕСТРИТЕ-БЕНЕДИКТИНКИ В БЪЛГАРИЯ

След Oсвобождението на България през 1878г. цар Фердинанд Сакскобургготски поканил в страната немски изселници, за да подобрят културата на селското стопанство в България. Някои от тях се заселили в Ендже, днес Царев брод. Заедно с тях пристигнал един немски свещеник пасионист- отец Франц Крингс. С неговото ръководство и помощта на местните заселници през 1910г. била изградена църквичката „Скръбна Божия Майка“ (Dolorosa). Отец Франц Крингс се обърнал за помощ към главната къща на Сестрите Бенедиктинки Мисионерки в Тутцинг с молба да се изпратят сестри, за да се грижат за християнското възпитание децата от енорията. Така на 14 януари 1914 г. четири немски сестри – с. Харлиндис Бауман, с. Ерентрудис Айхенгер, с. Еухерия Фулхабер, с. Асела Шпанагл – пристигнали в Царев брод и започнали да преподават в едно временно помещение на деца и младежи и да ги подготвят за тайнствата. Една от сестрите се грижела за болните, друга шиела и бродирала всичко необходимо за църквата и светата Литургия. Сестрите приготвяли мехлем от невен, бял крем и други лечебни билки, които скоро станали широко разпространени и търсени заради своите лечебни свойства.

През Първата Световна Война седемте немски сестри, обитаващи манастира по това време, били принудени да напуснат страната през 1918 г., но се завръщат въпреки големи трудности през 1920 г. Тяхната дейност се развивала и общността растяла. Постъпили и първите кандидатки и на 20 октомври 1925 г. три български послушнички положили своите обети. През 1922 г. било поставено и началото на нова мисия в Бърдарски геран, а през 1926 г. още една в Драгомирово. Двете села се намирали в Дунавската равнина. Дейността на сестрите в това време било грижата за децата в детската градина, в сиропиталището, в училището, в голямата градина и разбира се за болните.

През 1944г. настъпили бурни времена за манастира, когато в България пристигнала руската армия и военните започнали внимателно да наблюдават манастира. По това време тринадесет от немските сестри били принудени да се завърнат в родината си. Дванадесет били затворени в концентрационен лагер в продължение на една година в Зелендол. След това всички немски сестри били призовани да се завърнат в главната къща в Тутцинг. Само две от тях успели да получат разрешение да останат с българските сестри. През 50-те години Здравното министерство използва част от манастира за създаване на болница за душевно болни. На сестрите било разрешено да използват параклиса, няколко малки стаички, мазата, таванските помещения и част от двора.

В продължение на повече от 40 години сестрите продължили да изпълняват своята служба тихо и с много вярност, водени от доверието им в Бога. Някои от тях били назначени на работа в болницата, други работели в градината както за да отглеждат храна за собствени нужди, така и за добив на билки. Било им разрешено да носят своите монашески одежди само на територията на манастира. Работата на сестрите била ценена от персонала на болницата и от хората в околността.В продължение на 41 г. в Царев брод живял и служил отец Йосив Кривчев, родом от с. Балтаджии (днес кв. Секирово, гр. Раковски), който работел също като градинар и се грижел за духовните нужди на сестрите и енориаршите.

Общността в Царев брод практически нямала контакт с Конгрегацията на Сестрите Мисионерки Бенедиктинки извън България до 1960 година. Тогава се осъществили първите срещи между българските сестри и Генералното Ръководство първо в Хърватска, а след това и в България. След падането на Берлинската стена през 1992 г. пристигнали първите нови мисионерки от Германия: с. Квирина Сайдл и с. Барбара Дьоринг. Последвани били по-късно от други сестри от Германия, Корея, Филипините, Бразилия, Полша, Намибия и Кения, които служили и още служат в Господнята нива в Царев брод. От 2000 г. сестрите отварят нова филиална къща в гр. Раковски в Южна България по покана на тогавашния енорийски свещеник о. Йовко Пищийски и със съгласието на местния епископ.

Мисията в България е по-особена, тъй като след 40 години тоталитарно потискане на религията, последствията в обществото още са осезаеми. Но животът на сестрите, претърпели многобройни трудности и гонения, действителната бедност на населението, както и духовните нужди на посетителите на манастира, ги предизвикват да продължават да поддържат мисията си тук в България.

„За да бъде Бог във всичко прославен!“